Размисли след катастрофата около Тръстеник

Преамбюл

Пиша този текст, за да се опитам максимално да подредя спомените си от този ден, а и да отговоря еднозначно на мнозината хора, които се интересуват от темата с катастрофата на пътя Русе – Бяла, на разклона за с. Тръстеник на 14.04.2015 (понеделник). Пиша това през нощта и е възможно да е пълно с грешки. 

[box type=“info“] Започвам с уговорката, че описаното тук е това което видях, което си спомням и в което участвах. Не претендирам за пълноценно и изчерпателно описание на ситуацията. Това е просто моята гледна точка.[/box]

[box type=“warning“] Съдържанието може да съдържа текстове, думи и описания, които не са подходящи за хора със слаби сърца или деца.[/box]

Разказът ми

С жена ми и децата бяхме на село за Великден. В понеделник сутринта прибирайки се към Русе се движихме по небезизвестния път Русе – Бяла. Бяхме след разклона за Обретеник в посока Русе. Направи ми впечатление, че много автомобили от насрещното ми пресветват с фаровете. В началото реших, че има патрулка (логично за натоварен ден). Разбрах, че се е случило нещо друго на разклона за Две Могили, когато видях автомобил на Пожарна безопасност и защита на населението (ПБЗН). Намалих за да им дам предимство. Загледах се в хоризонта и видях пушилката. Малко след Мидата (преди тир-паркинга) движението вече спря. Бяхме спрели на около 200-300 метра от ПТП.

[box type=“bio“] Тук, може би е редно да вмъкна, че съм спасител-доброволец от Доброволческия екип за работа при бедствия, аварии и катастрофи към БЧК (ДЕРБАК) в Русе. Като такъв съм преминал редица обучения за работа в подобни ситуации.[/box]

катастрофата около ТръстеникЖена ми вече знаеше, че ще я оставя сама с децата и ще отида да проверя с какво мога да помогна. Проверих дали е налично червенокръсткото ми елече – уви не беше. Явно го бях качил за пране и забравил в нас. В този момент просто тръгнах към катастрофата. От далече видях суматохата около белия автомобил. Все още не виждах Рено-то. На мястото имаше екипи на полицията и БНЗН. Приближих първия полицай, когото видях и му се представих. Обясних му, че съм спасител от БЧК и съм обучен да оказвам Първа помощ. Попитах дали има нужда от помощ. Полицая ми отговори, че не знае още. Приближих се до автомобила и започнах да правя оценка на ситуацията. Белия автомобил (разбрах по-късно че бил Шкода) – смачкан тотално отпред. Водача на автомобила прегърнал волана и таблото едновременно. Седалката на водача, волана и таблото почти се бяха слели в едно и водача бе между тях. Видях, че е безжизнен. Приближих се достатъчно и видях и трупните му петна. За мен бе ясно, че не е жив. Няколко души (между тях и специалисти) се опитваха да отворят вратите на колата, за да освободят пострадалите. Използваха лостове и др. подръчни материали. Жените отзад все още не ги бях видял. Вниманието ми бе приковано от суматохата, която се вдигна, когато автомобила отново се разпали. Пожарникарите насочиха шланга към автомобила и погасиха пожара. За малко. Минута след това отново се видя дим и отново го загасиха. Едва тогава видях, че има хора и отзад. Погледнах едната жена – имаше учестено и трудно дишане. Видимо не изглеждаше да е в съзнание. Опитваха се да ги извадят. Реших да не се намесвам в процеса на изваждане на хората, най-малкото защото идвам по средата на процеса и не съм запознат с предисторията на новосформиралия се екип от спонтанни доброволци и пожарникари. Извадиха машините за рязане на коли и започнаха. В това време започнах да се оглеждам в какво се е ударила колата. Тогава видях втория автомобил (Реното). В него имаше човек, който стоеше и гледаше какво се случва. До Реното имаше две жени. Реших, че са били в същото. Приближих се и попитах едната дали е била спътница – тя отрече през сълзи. Явно гледката и бе дошла в повече. Попитах другата – и тя отрече, но каза, че просто наблюдава човека в колата. Минах от неговата страна. Видях, че краката му са притиснати и в неестествена поза от удара. Видях, че има и кръвотечение от главата, но не бе сериозно. Въздушната възглавница си бе свършила работата. Започнах стандартен разговор с него. Попитах го как се казва. Отговори ми веднага. Не запомних името му. Запомних само, че фамилията му бе рядка и сложна. Зададох му няколко контролни въпроса за да разбера състоянието му. На колко години е? Какво усеща? Човека ми казал, че е 51-ви набор но трудно го разбрах, заради шума наоколо и реших, че ми казва, че е на 51. За мен бе важно, че отговаряше адекватно на всички въпроси. Не бяха налични признаци на хиповолемичен шок. Успокоих се за този пострадал. Стана ми ясно, че докато не бъде изваден няма с какво да му помогна. В този момент видях, че изваждат едната жена. Казах му, че след малко ще се върна пак и тръгнах към нея.

Бяха я сложили да лежи по гръб и вече се опитваха да извадят другата жена. Приближих се до нея. От устата и излизаше бледочервена пяна. Имаше изгаряне на крака, кръвотечение от главата и множество наранявания по тялото. Представих се, зададох въпрос дали ме чува (както е протокола). Започнах в главата си да преговарям уменията си и….

Тук следва голямото „И“. В този момент се вцепених. Забравих всичките си умения и знания. Стоях, гледах и се чудих какво да правя. В един момент се сетих поне да й направя сянка с тялото си. Не знам колко време стоях. По моя преценка са поне 5 минути, но времето има друго измерение в тези ситуации. За това време можех да свърша толкова работа… Аз обаче стоях. Хвана ме срам.

В този момент от посока Русе дойдоха автомобили на Спешна помощ. Махнах им с ръка и им посочих пострадалата. Дойдоха и си я взеха. В това време вече освобождаваха и другата пострадала.

Тръгнах към пострадалия в другия автомобил, на когото бях обещал, че пак ще дойда. Подготвяха се да го вадят и него. Започнаха да дърпат вратата. Отвън вече чакаше и лекаря от Спешна помощ с носилката. От страната в която бях аз ясно се виждаше, че краката му са премазани. Влязох в съседната на водача седалка. Той простена, че го боли. Казах му да стиска зъби. Трябва да го освободим. Той ми каза „Ще падна.“ и наистина – ако бяха отворили вратата той щеше да падне. Седалката му бе наклонена от удара и той се в колата държеше само от вратата. Хванах го с ръце и му казах „Държа те. Спокойно. Вече няма да паднеш.“. Помолих още един човек да го придържа отвън. Имах съмнения за Кръш синдром. Казах това на стоящия отвън лекар. Той ми каза нещо от сорта на „Най-вероятно има и много други неща“. Замълчах. Реших, че човека си знае работата. Бях длъжен да му кажа в какво се съмнявам и го направих.

В този момент започнаха да освобождават хватката, около краката му. Тогава той загуби адекватното си изражение. Стана по-трудно контактен. Някой извика да донесат вода. Водата дойде. Заляха му главата с вода. Започна да диша учестено и дълбоко в следствие на намокрянето. Тогава разбрах, че нещо с него вече не е наред. Вероятно от болката или кръвозагубата, но той се губеше. Имаше затруднения при освобождаването на краката му. Не виждах какви от моята позиция, а и бях зает да го държа. В един момент хватката се освободи. Извадиха му краката. Подложиха носилката до колата и го пуснахме бавно да се свлече на нея. Той продължаваше да се държи за волана. Казахме да се пусне и леко го бутнахме. Дали ни чу и се пусна или мускулите му сами отпуснаха хватката не знам. Взеха го и го откараха в линейката.

За него давах най-големи надежди. Жената на която не можах да помогна според моята преценка имаше шансове, но бе критична. Жената, която извадиха последна бе още жива, но според мен беше безнадежден случай. Състоянието й бе много лошо. След като бяха прибрали всички пострадали започнах да се разхождам около мястото на инцидента и да оглеждам ситуацията.

От хора, с които разговарях разбрах, че е имало и детенце, което също е било в тежко състояние, но е било с дишане, когато го е взела линейката. Това явно се бе случило преди да дойда.

Един служител от ПБЗН ме позна (вероятно сме били заедно на учения) и ме поздрави. След малко при мен дойде и служител на ЦСМП (Спешна помощ) и започна да ми задава въпроси. На тези, които знаех отговора – отговорих. Той каза, че разпитва мен, защото ме е познал и знае, че съм в БЧК. Тогава погледнах към мястото, откъдето бяха извадили едната жена. Имаше останали парчета кости. Страшна гледка. Служителите се бяха отказали да вадят водача на Шкодата. Коментираха около него какво се е случило. В този момент един се провикна, че му се струвало, че е жив. Аз се озадачих… Можеше и да съм сбъркал. Приближих се пак и тъкмо запланувах да проверя артерията му за пулс, когато дойде единия лекар и заяви, че човекът е мъртъв. Потвърди. Сто процента. Един полицай го покри с найлони. Спешна помощ обработваха пострадалите.

В този момент полицията започна да пуска движението само в свободното платно. Сетих се, че колата ми е на пътя и ще пречи на останалите автомобили. Тръгнах към нея, измих си ръцете, качих се и потеглихме. Точно преди нас потегли и едната линейка. Видимо без да бърза. Явно още някой бе загинал. През цялото до Русе време карах зад линейката.

Осъзнах, че карам по инерция и без много мисъл в главата. Помолих жена ми да се обади на психоложката Петя Чешмеджиева (част от екипа на ДЕРБАК към БЧК – Русе) и да я попита дали има време да се срещна с нея за дебрифинг. Още бях вцепенен. Върнах се в Русе, оставих децата и посетих кабинета на Петя, където ми бе оказана интервенция (за което много благодаря).

От медиите разбрах, че инцидента е станал, като водача на Реното е правил обратен завой в посока към Русе и Шкодата се е врязала в него. Разбрах още, че жертвите са вече три и водача на Реното е един от тях. Направо се опулих…. Та той си беше сравнително добре. Говорихме си с него. Не можех да повярвам.

В последствие се оказа, че водачът на Реното (пловдивска регистрация) е бил близък на наша близка с Мария. Тя самата бе много разстроена. Пътувал е от Пловдив към Русе. Идвал й е на гости-изненада.

Днес вече започнах да си вадя изводи от случката и да си задавам въпроси. Ето някои от тях:

Изводи и въпроси:

  1. Докога на този път ще загиват хора? Във Фейсбук написах емоционален статус, че искам някой политик да намери гибелта си там, барем това ги накара да го оправят. Доколкото имам информация от заседанията на Областта – нямало пари дори за проекта. Дано това не е вярно. Да. Вярно е, че каквото и да направиш, ако карат пияни или „състезатели“ ПТП-та ще има. Срещу човешкия идиотизъм лек няма. Факт е обаче, че пътя Русе – Бяла – Велико Търново е един от най-опасните в страната. И никой не взима мерки вече толкова години. Няма значение. Нали софиянци си нагласиха пътищата около тях. Нали могат да пътуват до черноморието само по магистрала…. Ние да си мрем. Да, но за съжаление жертви стават и софийски автомобили (както става видно от тази катастрофа).
  2. Защо бяха допуснати спонтанни доброволци до горящата кола??? Ние в БЧК си знаем, че имаме ли съмнения за горене стоим настрана. Нарича се лична безопасност. В случая колата си гореше а хората буквално дърпаха вратите. Не са виновни доброволците. Те не са просфесионалисти (въпреки, че всеки водач на ППС минава курс за ПП в БЧК). Силите на реда са тези, които трябва да отцепят района. Ами ако колата се беше взривила??? Кой щеше да е виновен за другите жертви???
  3. Не мога да си простя грешката, че не си взех аптечката. Точно аз, човекът, който обучава хората да правят това. Имам в багажника си перфектна аптечка. Защо не я взех???
  4. Колкото и да си подготвен, никога не си достатъчно готов за всяка ситуация. Факта, че се вцепених пред жената, която извадиха първа доказва това. Може би, ако бях събрал мозъка си, жената щеше да има по-големи шансове. Чувствам вина, че не изпълних дълга си докрай в този случай и отчитам своя втора грешка.
  5. Защо водача на Реното, който уж пътува към Русе ще прави обратен завой в посока към Русе??? Няма логика. Има нещо, което следствието трябва да доразбере (или медиите лошо са отразили).
  6. Кой е виновен? Всеки е невинен до доказване на противното, а и в този случай няма голямо значение. И двамата водачи са загинали. Ако питате мен и двамата имат вина. Единия, че е карал с доста превишена скорост, а другия, че е предприел маневра без да се е уверил, че е безопасно.
  7. От какво загина водачът на Реното? Този въпрос не ми дава спокойствие. Сигурен съм, че аз (колкото ми позволяваха правомощията и уменията) направих за него максималното. Дали наистина не беше кръш синдром? Бих искал да разбера резултата от аутопсията му. Днес (16 април) разбрах, че ребрата му са били начупени, но не са увредили белия дроб. Т.е. не е това причината за смъртта. Били са пуснати кръвни изследвания, но става бавно. Нямам търпение да разбера.
  8. Интубираха ли пациентите? На следващия ден по време на разказа ми към Директора на БЧК – Русе, д-р Йорданов той ме попита дали някой е интубирал пациентите. Не видях никой да изпълнява тази животоспасяваща процедура. Отново правя препратка към преамбюла. Това, че не съм видял не означава, че не се е случило. Д-р Йорданов е убеден, че масово при такива ситуации не се интубира. Обучени сме да не се бъркаме в работата на спец. екипите. Затова дори не се замислих, че не съм видял дори едно амбу.
  9. Води ли се ясна статистика, достойна за анализ как, при какви условия и т.н. стават ПТП? При какви условия има жертви? Къде? Защо? Това са също част от въпросите, които д-р Йорданов задава. Ако се направи такъв анализ ще могат ясно да се видят слабите места и да се действа за подобряването им. Сега само се води елементарна статистика. За година Х има ХХХХ катастрофи, от които ХХХ загинали, ХХХ ранени, ХХХ инвалиди… Това не служи за анализ и търсене на грешки.
  10. Кой прави триажа на катастрофите? Трети въпрос на Руденко Йорданов. Пак в десетката. Идва линейка на ПТП. Кой е този, който казва кой случай е най-спешен??? На тази катастрофа полицаите разпределяха линейките. Така ли трябваше да бъде??? Те имат ли достатъчно компетенции за това?

Изникват и много други въпроси, но…

Между другото… след по-малко от десет дни се навършва годишнина от катастрофата ми около Плевен. Дали е случайност?

, ,

Post navigation