МОНОЛОГ

Помниш ли, преди години когато, бяхме момчета 16 годишни как всичко изглеждаше толкова лесно и просто, когато на земята нямаше зли ветровенадежда, небето си беше пак синьо все тъй високо, високо, и хората жадуваха не за богатство, а за любовта без която не можем. Никой не мислеше за бягство, или спасение, а само чакаше да дойде най-щастливия ден и за него. Дни, в които всеки Дон Кихот търсеше своята Дулсинея за да и подари една българска роза, и не за да и каже сбогом, а за да я помоли “Не остарявай любов!”. Време, в което с гордост наричахме всичко. което ни заобикаля моя страна, моя България, а не си задавахме въпроса „Защо не съм избягал”? Дай ми време за да мога и аз да оставя две следи в този свят, от елмаз и стъкло, в тази земя на слепци, в която всеки рано или късно осъзнава,че неговите капки от любов вече не са достатъчни за да съживят любимата му кукла. Но няма как, така завършва всеки опит за летене. И докато се чудиш лодка ли е любовта в това море от любов разбираш ,че всичко за което си мечтал се случва някъде там ,в някое друго време, в друг свят…….

Разкази от изгубения свят…

Автор: Чавдар Антонов

Post navigation