„Художникът и Джон“ – първият ми разказ

Преди няколко дни, събуждайки се разказах на Мария за странния сън, който сънувах. Тя ми даде добрата идея да го напиша и… В следващите редове можете преживеете историята, която преживях на сън.

Художникът и Джон

Преди години, някъде в северен Бристъл, живееше един художник. И той като всички творци имаше своите странности. Една от тях беше, че не искаше никой да знае къде е ателието му, за да не го безпокоят. Той често се качваше там, за да рисува. Понякога така се увличаше, че загубваше представа за времето и стоеше с дни.

В един студен зимен ден, отивайки към ателието, художникът стана свидетел на неприятна гледка. На отсрещния тротоар видимо млад мъж, облечен в дрипи и завит с вестници трепереше от студ. Този просяк не изглеждаше като другите. В очите му можеше да се прочете интелект, който никой клошар не може да има. Художникът подмина неприятната гледка. Не обичаше да се натоварва. Отмина, но съвестта му не спираше да го тормози. Спря, обърна се и тръгна на обратно.

– Хей! – каза художника – Защо си тук? Нямаш ли си дом?

– Имах. Имах и много други неща. Бях студент, карах мотор, имах разкошна приятелка… Животът ми бе прекрасен, въпреки че тогава не го осъзнавах.

– Как стигна до тук?

– Майка ми се разболя. Лечението й беше много скъпо. Ипотекирахме апартамента, продадох мотора, спрях да ходя на лекции, за да работя…. Успях да събера сумата за лечението, но мама не издържа операцията. Тогава рухнах. От службата ме уволниха, защото трудно можех да се концентрирам върху служебните задачи. Приятелката ми замина в друга страна. Не можех да плащам вноските по ипотеката и тогава ми взеха и апартамента – единственото нещо, което ми остана.

– Хайде! Ела с мен. Ще те нахраня и ще те приютя за тази нощ, но ако ми обещаеш да не крадеш нищо от мен. Ще спиш в стаята за гости.

– Не, благодаря. Само закуска ще ми е достатъчна.

– Добре. – каза художника – Има закусвалня на ъгъла. А-а-а… кажи ми поне как се казваш!

– Викат ми Джон.

Двамата тръгнаха към закусвалнята. Разприказваха се за работата на художника, за неговия живот. Тогава нова идея се появи в главата на твореца.

– Искаш ли да изкараш с честен труд малко пари? Ще ми бъдеш модел. Така, освен закуската, ще можеш да се стоплиш и ще свършиш нещо полезно за мен, а аз ще продължа да те храня. Ако картината се получи добре, може и да припечелиш.

– Никога не съм бил модел и не знам какво да правя. Освен това – виж ме на какво приличам. Защо би рисувал нещо такова като мене?

– Трагедията и драмата най-много се продават, драги ми Джон.

– Щом така смяташ, добре, искам да си заслужа храната.

– Имам и още едно условие. Никога и на никого не казвай къде се намира ателието ми. Кажеш ли на някого, ще информирам полицията, че си проникнал с взлом и си искал да ме обереш.

– Дадено. – каза Джон и двамата поеха към ателието на художника.

Артистът заведе младия бедняк в ателието си. То наистина не беше нещо луксозно. Таванска стая с малки кръгли прозорчета. Навсякъде имаше недовършени платна, четки и бои… Типичен творчески хаос.

Времето минаваше неусетно. Докато Джон позираше, седнал с достойнство, макар с опърпаните си дрехи в креслото на художника, двамата си приказваха сладко, разказваха си истории, смяха се, плакаха…

Творецът се умори и реши да си върви.

– Ще си тръгвам, Джон. Ти можеш да останеш тук. Имам още работа по картината и ще се радвам, ако утре отново те намеря тук. Ще нося и топла храна, както се разбрахме. Мисля, че мога да ти се доверя, а и тук няма много за крадене…

– Мисля, че вече си разбрал, че не съм крадец. Благодаря за подслона. Искам само да знаеш, че се надявам, наистина да успея да ти помогна за картината. Не обичам да ми дават милостиня.

На следващия ден художника едва отвори очи и се втурна още от сутринта към ателието. Водеше го мисълта за още един интересен ден с бедняка, когото прибра от улицата. Освен това картината вървеше добре и това допълнително стимулираше желанието му да стигне по-бързо там. Взе от дома си чифт дрехи, топло кафе в термоса и достатъчно храна и за двамата за целия ден. Инструктира детегледачката за уроците на сина си и замина. Денят премина отново неусетно. Втори, трети, четвърти…

На петия ден картината почти беше готова. Маестрото се замисли. Това вероятно щеше да бъде краят на това приятно изживяване. Щеше да му липсва приятната компания на Джон.

– Знаеш ли? Ти ми даде много повече от това, просто да ми бъдеш модел. През тези пет дни ми беше много приятно. Никога няма да ги забравя, защото ти ми даде муза за много неща. Искам да те помоля за нещо в знак на благодарност. Остани тук още малко време. Аз ще ти помогна да си намериш работа. Ще ти дам свестни дрехи и ще ти кажа как да се представиш. Като започнеш работа, ще можеш да си наемеш собствено жилище и… ще можеш да ми се отплатиш по начин, който ти искаш и ти е удобен.

Джон се замисли, огледа се, погледна Художника и каза:

– Не виждам причина да не се опитам. Ти също ми даде много, Маестро и едва ли някога ще намеря начин да се отблагодаря, но мога поне да опитам. Благодаря ти за това, което правиш за мен.

Времето минаваше. Вече идваше края на януари. Джон вървеше забързан към ателието. На лицето му се криеше усмивка, която често биваше заместена от сериозно изражение. Беше получил работа. Радваше се и след това осъзнаваше, колко сериозна стъпка напред е направил. Работата му не беше високо платена, но бе добро начало – наеха го от голяма проектантска фирма за помощник . Щеше да разнася чертежите, да мете офисите, да носи кафе на проектантите и да ремонтира оборудването във фирмата. Вече си беше намислил и думите, които ще изрече на Художника, за да му поднесе добрата новина. Посегна да отвори вратата на ателието, но беше заключена. Джон се учуди. Вече беше около два часа, а Художника още го нямаше. Обикновено се появяваше най-късно до обяд. Извади ключа от джоба си, отключи и влезе. Всичко беше така, както го бе оставил рано сутринта, като излезе за интервю. Джон зачака да дойде Маестрото. Часовете минаваха, а него още го нямаше. Минаха и дни, седмици. Джон ходеше редовно на новата си работа и се прибираше в ателието. Как би могъл да постъпи? В полицията биха го обвинили, че е неправомерно в имот, който не е негова собственост. Не знаеше къде живее художникът, не знаеше дори името му. Викаше му просто „Маестро“.

Един ден, както отново си стоеше и вече беше загубил надежда Маестрото да се появи, на вратата се почука. Джон широко отвори очи и тъкмо да тръгне, за да отвори и се чу женски глас:

– Господине, пак ли забравихте да си платите наема?

Джон онемя. Всичко друго бе очаквал, но не и тази старица.

– Знам, че сте вътре. Чух, като се качвате. До другата седмица си искам петдесетте долара или развалям договора.

На Джон му мина през ума да попита старата жена, как да намери Маестрото или поне какво му е името, но как… какво търси той в чуждото помещение, без дори да знае името на лицето, което би трябвало да го е поканило.

– Следващия понеделник пак ще дойда. – каза хазяйката и тръгна надолу по стъпалата. Джон се увери, че не е пред вратата, събу си обувките, за да е по-тих и проследи старицата, докато не се прибра у тях.

Сега вече наистина се притесни. Художникът не би си позволил това. Човекът, който му помогна, не би го изложил на такъв риск. Най-малкото, би платил наема, за да не се злепостави. Какво ли се бе случило с Маестрото?

Съдбата сякаш бе подредила нещата така, че събитията да се случват сами. Още на по-следващия ден Джон получи първата си заплата. Първото възнаграждение от много време насам. Почувства се прекрасно и ужасно в същото време. Единственият човек, с когото би могъл да сподели радостта си, бе Маестрото, а него го нямаше. Дали изобщо бе жив? Беднякът отдели петдесет долара от заплатата си и ги сложи в плик. Запечата плика и вечерта го мушна под вратата на дома на хазяйката, ходейки отново по чорапи. С леки стъпки се качи отново в мансардата и едва след като затвори вратата след себе си, сърцето му започна да се успокоява от лудия ритъм на страх и притеснение. Отвори бутилката вино, която си бе купил по-рано, наля си в пластмасовата чашка, отпи голяма глътка и взе хапка сирене. Той отново бе човек.

Седем месеца по-късно Джон вече бе изгубил надежда да види своя художник. В ателието на статива стоеше картината, която Маестрото не бе довършил – картина на бебе. Всичко друго отдавна бе прибрано и мястото бе направено по-удобно за живеене. Творческият безпорядък бе премахнат. Джон беше превърнал ателието на Маестрото в свой дом. Той имаше отново с какво да се похвали, но пак нямаше на кого. Бе повишен. Вече бе личен секретар на един от главните проектанти. Работата му изискваше да ходи с официално облекло. Заплатата му бе двойно по-голяма.

В главата му се въртяха други мисли. Той обмисляше да смени жилището.

Три месеца по-късно Джон вече беше готов да изпълни плана си. Вечерта отново тайно се промъкна пред вратата на хазяйката и пусна под вратата поредния плик с наема. Този път, обаче, сумата беше тройна. Нямаше обяснение или причина. Прибра се в мансардата, седна на масата и започна да пише писмо. Писмото бе до този, който влезеше тук пръв. Джон не спираше да се надява това да е Художникът, но с всеки ден вярата му се заличаваше все повече.

Той вече бе наел двустайна квартира в близост до работата си. Бе уредил и транспорт на всичките си вещи, както и имуществото, което му остави Маестрото. Рано на следващата сутрин камионът чакаше долу. Джон стоеше и дебнеше кога хазяйката му ще излезе. Молеше се това да стане час по-скоро, защото се бе уговорил с шофьора да му плаща на час. Как иначе би се съгласил да го чака? В този момент вратата се открехна и старицата тръгна по стълбите надолу. Джон изчака да се отдалечи и местенето започна.

Час след това Джон стоеше в креслото на Художника в новия си апартамент на третия етаж. Отново бе с чаша вино в ръката, но този път чашата не бе пластмасова. Радиото сипеше успокояващи парчета, а Джон гледаше през прозореца, отпиваше и си бодваше от сиренето. Една мисъл все още не му даваше спокойствие…

Двадесетина години по-късно на вратата на проектанта, за когото работеше Джон, имаше гравирана табелка „Джон Бейли – Архитект“. Вътре, затрупан с бумаги, бе вече прошареният, но все още младолик, Джон. Взираше се в монитора и се чудеше защо не му излиза сметката на плана, който разработваше в момента. Разтърси глава, осъзна че е зациклил, загаси компютъра, стана и си тръгна. Прибра се в собствената си къща, близо до центъра на града. Посрещна го кучето му. Джон му отреди порядъчно време и влезе в тях.

– Скъпа, прибрах се. – каза Джон.

– В кухнята съм. – отвърна жена му. Той влезе в кухнята, целуна жена си, а след това се наведе и целуна корема й.

– Здравей, бебе. Рита ли майка си много днес? – каза Джон и се заслуша, сякаш очакваше корема да му отговори. Джейн се засмя. Тя обожаваше той да говори на стомаха й.

– Скъпа, ще отида се разтегна малко на дивана. Днес просто се претоварих. – каза той и остави жена си да приготвя вечерята. Седна, опъна краката си на столчето пред себе си, пусна телевизора и в този момент мобилният му телефон звънна. Джон направи отегчена физиономия, погледна към диспеля му, видя кой звъни и бързо вдигна.

– Ало!

– Добър вечер, г-н Бейли. Обажда се детектив Сиърс.

– Да, да. Имам номера Ви. Кажете!

– Имам новини по Вашия случай с художника. Вече знам името му. Казва се…

– А! А-а-а-а… – Джон не можеше да повярва и не беше убеден, дали иска да повярва. Не беше сигурен, дали иска да чуе името му. – Как е? Как се казва?

– Хенри Уолш.

– А… Знаете ли нещо повече за него?

– Когато имаме името, всичко вече е по-лесно. Живял е на „Девънстрийт”. Починал е преди 20 години внезапно в дома си. Инфаркт. Не беше трудно да прочета информация за него. Оказа се известен. Най-популярната му картина е на някакъв просяк в кресло. Преди година е продадена във Франция за тридесет и пет хиляди евро.

Джон погледна към креслото в ъгъла на стаята и очите му станаха още по-големи.

– Какво друго знаете? Близки, роднини…?

– Оставил невръстен младеж след смъртта си. Социалните го поемат и след навършване на пълнолетие го освобождават. Там свършват и следите му. По-интересен е фактът, че младежът вероятно не знае на какво е наследник. Социалните пазят тайна от него до момента на освобождаването му, за да не се възгордее и да направи някоя глупост. Казали са му да посети семейния адвокат, но това така и не се случва. Малкият явно е бил доста наплашен и недоверчив към институциите. Сега трябва да е на около тридесет и една-две години. А… да направя ли издирване и за него?

Джон се стегна.

– Не, не. Засега не е необходимо. Ще Ви се обадя, ако реша. Заповядайте утре в кабинета ми с цялата информация, а аз ще подготвя плащането на останалата част от сумата.

– Добре. До утре тогава.

Джон се обърна. На вратата стоеше Джейн с вълнение и усмивка.

– Намерили са го, а? – Джон кимна. – Дълго търсене беше. Колко?

– Петнадесет годни ли минаха?

– Седемнадесет. – Поправи я Джон и прибра бавно телефона си. Наметна якето си и слезе в мазето. Светна лампата и махна прашния парцал от мраморна плоча. Мраморна плоча с лика на Маестрото, която Джон бе поръчал да направят по спомени. Сега вече знаеше какво ще стори с нея.

На следващия ден крачеше по „Девънстрийт”. Това бе същата тази улица, на която Маестрото го беше намерил. Джон търсеше номер четиридесет и шест – номера на къщата. Това бе една пряка по-надолу в улицата. Къщата бе скоро реновирана, но със запазен стар стил. Той звънна плахо на звънеца. Вратата се отвори и една дама на средна възраст се показа.

– Кого търсите?

– Ами… А-а-а… Всъщност… Аз съм приятел на Маес… на г-н Хенри Уолш – художника. Разбрах, че е живал тук.

– Оф-ф-ф-ф, да. Откакто се продаде тази негова картина преди година всички полудяха за него. Вие сте може би двадесетия човек, който го търси. Аз нямам нищо общо с него. Купих къщата от държавната разпродажба преди 9 години, така че не мога да Ви помогна.

– Вижте, мадам. Аз наистина познавах г-н Уолш. Преди години той ми направи голяма услуга. Всичко, което искам, е с Ваше позволение да изкажа някак благодарността си към него.

– Че аз какво да направя? Да не мислите, че мога да говоря с мъртъвци?

– Не, не. Имам изработена мраморна плоча с неговия облик. Моля само да ми разрешите да я закача до входа на къщата.

– Да, да. Че още повече хора да ме безпокоят. Закачете я другаде.

– Мадам, моля Ви. Г-н Уолш ми спаси живота, като бях млад. Обещах си, че ще намеря начин да му благодаря. Минаха двадесет години от тогава. Помогнете ми да сбъдна мечтата си!

Жената се замисли и отсече.

– Добре, но да е в почивен ден, за да съм тук и да не е следобед, защото си почивам. – Мадам влезе вътре и хлопна вратата след себе си.

Още следващата събота Джон бе подсигурил екип, който да монтира плочата и рано преди обяд звънна отново на същата врата. Жената отвори и каза:

– Надявах се да се откажете, но явно нямате такова намерение. Както и да е. Започвайте, но внимавайте да не разбиете фасадата. Скоро боядисвахме тук.

– Мадам, аз работя в строителния бранш. Подбрал съм най-добрите специалисти. Дори и да се случи нещо, всичко ще бъде ремонтирано за моя сметка.

Тя кимна с глава одобрително и работата започна.

Джон се разхождаше пред къщата, докато монтажистите работеха. Нещо привлече погледа му много силно. От ъгъла се появи младеж с къси панталони и мръсна тениска без ръкави. Той тъкмо беше проверил кофата за боклук и се радваше на плячката си. Погледна към мраморната плоча и замръзна. Погледна Джон, погледна пак плочата и в очите му се съзря тъга.

– Хей! – каза Джон. – Познаваш ли г-н Уолш? И на тебе ли е помагал? Ти трябва да си бил млад.

Младежът подаде мръсната си ръка и каза:

– Питър Уолш. Кой, по дяволите си ти, и откъде познаваш баща ми?

Джон зяпна, без дори да осъзнава какво прави. Той недоумяваше. Вгледа се в хлапака и да… Той бе копие на баща си. Все едно Маестрото бе прерисувал себе си.

– Викат ми Джон. Джон Бейли. Искаш ли да те черпя закуска и да ти разкажа за моето запознаство с г-н Уолш?

К Р А Й!

Автор – Иво Минчев
Редактор – Мария Станк
ова

Художникът и Джон

Post navigation